Здравейте блогъри,
реших да се поровя в своето минало,,любовта не е приказка роман или филм,нито живота...
Но много хора не го осъзнават..Ще..като се обърнат като мен след години назад,Ето един от моите стихове писани тогава
Газ Вали, вали проливно. Студено е. Треперя. Дали от студеният дъжд или мислите напиращи във мен? Какво се случва в живота ми. Накъде отива. Сама не мога да поема нещата и да живея както на мен ми се иска. Неспособна ли съм, или просто гледам лесното, или може би се тревожа повече за хората около мен, отколкото за самата себе си. Излизам навън. Отключвам колата и сядам. Завъртам ключа и се облягам назад. Накъде отивам. Иска ми се да избягам от всичко и от всички. Иска ми се да отида далеч, някъде където ще съм само аз, където няма да има те, където няма да има вие - само АЗ. Настъпвам педала и потеглям. Пускам си музика. Позната песен, някога любима и вече може би забравена. Усилвам, искам да върна спомените, спомените за красивото, спомените за него. Поглеждам километража, малко е настъпвам газта, и политам напред. Тъмно е, чистачките не смогват на проливния дъжд. Гледам напред, бледа светлина от самотни фарове. Отново сама. Такъв е и моят живот, гледам в него. Гледам напред и само една малка светлина, не се вижда нищо, никога не съм виждала надалеч, никога не съм си виждала бъдещето. Навсякъде около мен е тъмнина, може би ако се обърна назад, пак няма да видя нищо, а как искам всичко да се вижда. Миналото... дали се заблуждавам или тогава бях мало по-щастлива - не... всичко е една лъжа, фарс. Оттърсвам се от мислите си и поглеждам пак напред, нищо самотна кола летяща по пътя. Път леко осветен. Ето някаква светлина насреща. Да, не съм сама, господи не съм сама, Приближава се, Неволно вдигам ръка за да предпазя очите си от силната светлина и... удар. Какво стана, как стана. Нищо не усещам. В главата ми се блъскат спомени и случки, отминали събития. Не знам къде съм, и какво правя тук. Помня само светлината, Която ми показа че не съм сама, Но само за миг. Един единствен миг и това ме уби...